Когато спряха, Люис, безцеремонен, суров, но не и зъл човек, развърза краката му и му позволи да слезе на земята. Ръцете му останаха завързани, но сержантът му даде няколко глътки вода от манерката си. Настъпващият ден щеше да е горещ.

В този момент Къстър взе първото от няколкото си глупави решения, които щяха да определят съдбата му. Повика втория си заместник, капитан Фредерик Бентийн, и му заповяда да вземе три роти, четвърта, осма и единадесета, и да навлезе в скалистия район на юг, за да провери дали има индианци. От няколко метра разстояние Крейг чу възражението на Бентийн, когото смяташе за най-професионалния военен в Седма кавалерия. Ако по бреговете на Литъл Бигхорн наистина били съсредоточени главните противникови сили, било ли разумно да се разделят?

— Дадох ви заповед — изсумтя Къстър и му обърна гръб.

Капитанът сви рамене и се подчини. Сто и петдесет от общо шестстотинте войници на генерала се отправиха да търсят несъществуващия противник из безкрайните хълмове и долини.

Макар че Крейг и сержант Люис никога нямаше да го научат, след няколко часа Бентийн и неговите изтощени хора и коне щяха да се върнат при реката, твърде късно, за да помогнат, но и твърде късно, за да бъдат избити. След като даде тази заповед, Къстър отново потегли към реката.

Призори се върнаха неколцина индиански следотърсачи, които бяха изпреварили колоната. Близо до мястото на вливането на Денс Ашууд Крийк в Литъл Бигхорн намерили едно хълмче, обрасло с борове.

Двама арикара се покатерили на дърветата и оттам видели цялата долина. Когато научиха, че Къстър възнамерява да продължи, те седнаха на земята и започнаха да пеят предсмъртните си песни.

Слънцето изгря. Денят щеше да е мъчително горещ. Генерал Къстър, който носеше кремавия си костюм от еленова кожа, си съблече сакото, нави го и го завърза зад седлото. Остана по синя памучна риза с широкопола кремава шапка. Колоната стигна до хълмчето.