Нещо повече, и никой не подозираше за това, преди седмица те бяха разгромили генерал Крук и не се страхуваха от войниците в сини куртки. Не бяха и на лов като мъжете от семейството на Високия лос. Всъщност вечерта на 24 юни те бяха вдигнали голям празник по случай победата над Крук.

Имаше обяснима причина за едноседмичното забавяне: толкова бе продължил периодът на траур за собствените им жертви, дадени в битката на 17 юни. На сутринта на 25-и воините си почиваха от танците предната вечер. Не бяха отишли на лов и телата им все още бяха напълно нашарени.

Но Крейг разбираше, че селото не спи като онова на Черния чайник на брега на Уашита. Когато Къстър за последен път раздели силите си, минаваше пладне.

Следотърсачът видя майор Рино да потегля по течението на потока. Капитан Актън, който яздеше начело на втора рота, хвърли поглед към обречения да бъде обесен войник, позволи си да се усмихне и отмина. Зад него сержант Брадок се озъби на Крейг. След два часа и двамата щяха да са мъртви и останките от трите роти на Рино щяха да бъдат обкръжени на върха на един хълм, опитвайки се да издържат до идването на Къстър. Ала той никога нямаше да се появи и след два дни щеше да ги спаси генерал Тери.

Крейг проследи с поглед отдалечаването на други сто и петдесет войника от оредялата кавалерия. Макар че самият той не бе войник, нямаше много вяра в тях. Цели тридесет процента от хората на Къстър бяха новобранци без никакъв опит. Някои едва се държаха на конете, когато яздеха спокойно, но в сражение щяха да изгубят контрол над животните. Имаше и такива, които не можеха да боравят с пушките си.