Малко след четири следобед генерал Къстър заповяда да спрат и да се установят на лагер. Слънцето се спускаше към далечните и невидими Скалисти планини. Бързо опънаха офицерските палатки. Къстър и неговите приятели винаги спяха в медицинската палатка, най-голямата и просторна. Разтвориха сгъваеми лагерни маси и столове, напоиха конете, сготвиха храна, запалиха огньове.

Шайенското момиче лежеше на носилката и се взираше в помръкващото небе. Готвеше се да умре. Крейг й подаде манерката си. Тя го погледна с големите си тъмни очи.

— Пий — каза той на шайенски. Момичето не помръдна. Бен изля малко студена вода върху устата й. Тя разтвори устни. Преглътна. Крейг остави манерката до нея.

Когато мракът се сгъсти, от втора рота дойде да го потърси ездач.

Войникът го намери и се върна да докладва. След десет минути се появи капитан Актън. Придружаваше го сержант Брадок, един ефрейтор и двама редници. Те слязоха от конете и наобиколиха носилката.

Всички гранични следотърсачи в Седма кавалерия, шестимата бели, неколцината кроу и тридесетината арикара, образуваха група с общи интереси. Те познаваха границата и животът по нея.

Вечер край лагерните огньове те често разговаряха. Обсъждаха офицерите, като започваха от Къстър и продължаваха с ротните командири. Крейг се изненада колко непопулярен е генералът сред хората си. Неговият по-малък брат Том Къстър командваше трета рота и войниците го обичаха повече. Ала най-омразен от всички беше капитан Актън. Крейг споделяше тяхната антипатия. Актън бе професионален военен, постъпил във войската преди десет години, точно след Гражданската война, и направил кариера в Седма, в сянката на Къстър, потомък на богато семейство от източните щати. Беше слаб, с изсечено лице и жестока уста.