— Е, сержант — каза Актън, — пленницата е ваша. Хайде да разберем какво знае. Говориш ли дивашки език? — попита той Крейг. Следотърсачът кимна. — Питай я коя е, от кои е и къде са главните сили на сиуксите. Хайде.

Крейг се наведе над момичето и заговори на шайенски, като използваше и думи, и многобройни жестове, тъй като диалектите на равнинните индианци имаха ограничен речник и имаше нужда от знаци за изясняване на смисъла.

— Кажи ми името си, момиче. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Наричат ме Вятърът, който тихо говори — отвърна тя.

Кавалеристите стояха наоколо и слушаха. Не разбираха нито дума, но бяха наясно какво означава поклащането на главата й. Накрая Крейг се изправи.

— Господин капитан, тя казва, че името й е Шепнещ вятър. От северните шайени е. От семейството на Високия лос. Сутринта сержантът изгори техните типита. В селото имало десет мъже, включително баща й, и всички били на лов за елени и антилопи на изток от Роузбъд.

— А къде са главните сили на сиуксите?

— Казва, че не била виждала сиуксите. Семейството й дошло от юг, от река Тънг. С тях имало още шайени, но преди седмица се разделили. Предпочитали да ловуват сами.

Капитан Актън погледна бинтованото бедро на момичето и силно го стисна. Индианката ахна, ала не извика.

— Може би й трябва малко окуражаване — каза Актън. Сержантът се ухили. Крейг се пресегна, хвана капитана за китката и дръпна ръката му настрани.

— Така няма да стане, господин капитан. Тя ми каза каквото знае. Щом сиуксите не са на север, откъдето идваме ние, и не са на юг и изток, трябва да са на запад. Можете да го предадете на генерала.

Капитан Актън рязко се освободи от ръката му, сякаш беше заразна. После се изправи, извади сребърния си часовник и го погледна.

— Време е за плюскане в палатката на генерала — заяви офицерът. — Трябва да вървя. — Актън явно бе изгубил интерес към пленницата. — Сержант, когато стане съвсем тъмно, отведи я в прерията и я довърши.