— Може ли първо малко да се позабавляваме с нея, господин капитан? — попита Брадок. Другите избухнаха в одобрителен смях. Капитан Актън яхна коня си.

— Честно казано, сержант, не давам и пукната пара какво ще правите.

И пришпори жребеца си към палатката на генерал Къстър. Другите също яхнаха конете си. Сержант Брадок с похотлива усмивка се наведе към Крейг.

— Добре я пази, момко. Ще се върнем.

Крейг отиде при най-близкия обозен фургон, взе си чиния с осолено свинско, сухари и фасул, седна на един сандък с боеприпаси и се нахрани. Мислеше за майка си, която преди петнадесет години му беше чела Библията на слабата светлина на лоена свещ. Мислеше за баща си, който час след час търпеливо бе промивал пясък, за да търси жълтия метал в потоците, извиращи от планината Прайър. Мислеше и за стария Доналдсън, който само веднъж го бе набил с колана си, при това защото беше проявил жестокост към уловено животно.

Малко преди осем часа, когато мракът вече бе обгърнал лагера, той се изправи, върна чинията и лъжицата във фургона и отиде при момичето. Мълчаливо разпрегна носилката и я спусна на земята, вдигна индианката, с лекота я метна на гърба на коня и й подаде юздите. После посочи откритата прерия.

— Бягай — каза следотърсачът. Известно време момичето просто го гледаше. Крейг плесна коня по задницата. След няколко секунди той се скри от поглед — яко неподковано животно, което можеше само да намери пътя си на огромни разстояния в прерията, докато не усети мириса на себеподобните си. Неколцина индианци арикара любопитно наблюдаваха от петдесетина метра.

Дойдоха при него в девет часа и бяха разгневени. Двама редници го държаха, докато сержант Брадок го биеше. Когато се свлече на земята, го помъкнаха през лагера при генерал Къстър, който седеше на масата пред палатката си, заобиколен от група офицери.

Джордж Армстронг Къстър винаги бе представлявал загадка. Но беше ясно, че има две страни — добра и лоша, светла и тъмна.