Но като командир, той имаше два недостатъка, които през следващите няколко часа щяха да доведат до гибелта му. Първо, генералът винаги беше подценявал врага си. Имаше репутацията на велик изтребител на индианци и сам й вярваше. Всъщност преди осем години бе избил едно спящо шайенско село, селото на вожда Черния чайник, разположено на река Уашита в Канзас, като през нощта беше обградил индианците и по изгрев слънце бе изколил почти всички, жени и деца. Шайените току-що бяха подписали нов мирен договор с белите хора и бяха смятали, че не ги заплашва никаква опасност.

През следващите години беше участвал в четири малки схватки с бойни групи. Общо загубите от четирите не надхвърляха и десет души. В сравнение с ужасяващия брой на жертвите от Гражданската война тези сблъсъци с местни индианци изобщо не заслужават да се споменат. И все пак читателите на Изток бяха жадни за герои и в техните очи нашареният дивак от границата представляваше демоничен злодей. Сензационните материали във вестниците и собствената му книга „Моят живот в Равнините“ бяха допринесли за тази му репутация.

Вторият му недостатък бе, че не слушаше ничии съвети. По време на похода покрай Роузбъд той разполагаше с изключително опитни следотърсачи, ала не обръщаше внимание на техните предупреждения. Това беше човекът, пред когото вечерта на 24 юни изправиха Бен Крейг.

Сержант Брадок обясни какво се е случило и подчерта, че има свидетели. Заобиколен от шестима свои офицери, Къстър впери очи в мъжа пред себе си. Видя войник, дванадесет години по-млад от самия него, висок около метър и осемдесет, облечен в дрехи от еленова кожа, с къдрава кестенява коса и тъмносини очи. Очевидно беше бял, дори не бе метис като някои от следотърсачите, и все пак носеше меки кожени обувки вместо твърдите кавалерийски ботуши и от плитката на тила му висеше орлово перо с бял връх.

— Това е много сериозно престъпление — заяви Къстър, когато сержантът свърши. — Вярно ли е?