— Да, господин генерал.

— И защо го направи?

Крейг разказа за разпита на момичето и за плановете за вечерта. На лицето на Къстър се изписа неодобрителна гримаса.

— Не позволявам такива неща в моята войска, даже с червенокожите. Вярно ли е, сержант?

В този момент се намеси седналият зад него капитан Актън. Той бе ловък и убедителен. Лично провел разпита. Действал само чрез преводач. Не измъчвали момичето. Последната му заповед била през нощта да я охраняват, но да не я докосват, за да можел генералът на сутринта да вземе решение.

— Мисля, че сержантът ще потвърди думите ми — завърши той.

— Тъй вярно, господин генерал, точно така си беше — отвърна Брадок.

— Ясно — рече Къстър. — Затворете го в карцера, докато свикаме военен съд. Повикайте сержанта от военната полиция. Крейг, като си пуснал оная пленница, ти си я пратил да предупреди главните сили на противника. Това е измяна и се наказва с обесване.

— Тя не замина на запад — възрази Крейг. — Отиде на изток, за да потърси семейството си или поне онова, което е останало от него.

— Въпреки това може да предупреди противника къде сме — изсумтя Къстър.

— И без това им е известно къде сме, господин генерал.

— Откъде знаеш?

— Следят ни през целия ден.

Десетина секунди всички смаяно мълчаха. Появи се сержантът от военната полиция Люис, едър як ветеран.

— Затвори този човек, сержант. Строг карцер. Утре по изгрев слънце ще проведем кратък военен съд. Присъдата ще бъде изпълнена незабавно. Това е всичко.

— Утре е неделя — каза Крейг.

Къстър се замисли.

— Прав си. Няма да обеся човек в неделя. Тогава в понеделник.

Полковият адютант, канадецът капитан Уилям Кук, си водеше бележки за разпита. По-късно щеше да ги прибере в багажа си.

В този момент до палатката се приближи един от следотърсачите, Боб Джаксън. С него бяха четирима индианци арикара и един кроу. По залез слънце те бяха отишли напред и сега се връщаха. Джаксън бе наполовина бял, наполовина от племето на чернокраките. Неговият доклад накара Къстър възбудено да скочи на крака.