Преди атаката индианците имаха малко пушки, сред които стари кремъклийки. До вечерта щяха да се въоръжат с нови „Спрингфийлд“ и револвери колт. Сега обаче те използваха главно стрели, които имаха две преимущества. Лъкът е безшумно оръжие и не издава местоположението на стрелящия. Този следобед много сини куртки бяха убити със стрели в гърдите и така и не видяха врага си. Второто преимущество беше, че високо в небето можеха да се изстрелят облаци от стрели, които падаха почти вертикално върху кавалеристите. Резултатът бе особено гибелен за конете. След час дванадесет животни бяха улучени от падащи стрели. Те се отскубваха от ръцете на войниците и препускаха надолу по пътеката. Други, макар и невредими, последваха примера им. Много преди да бъдат избити хората, избягаха конете, а с тях и всякаква надежда за спасение. Паниката плъзна като горски пожар. Неколцината ветерани офицери и сержанти изгубиха контрол над войниците.

Шайенското село бе на Малкия вълк, но той отсъстваше. Когато с един час закъснение се върна, мнозина го обвиниха, че го е нямало, за да защити хората си. Всъщност той бе предвождал разузнавателния отряд, който беше следил Къстър по течението на Роузбъд и после към Литъл Бигхорн.

В негово отсъствие водачеството пое следващия по старшинство воин, гост от южните шайени на име Куция белокож. Той беше тридесет и пет годишен, нито куц, нито бял. Когато група от тридесет войници под командването на офицер се опита да пробие обръча към реката, той ги нападна сам, пречупи бойния им дух и геройски загина. Нито един от тридесетимата не успя да се върне на склона. Когато видяха гибелта им, другарите им изгубиха последна надежда за спасение.