От хребета Люис и Крейг чуха молитвите и предсмъртните викове на сините куртки. Разплакан като дете, един съвсем млад войник се затича нагоре по склона към един от последните два коня. След секунди в гърба му се забиха четири стрели и той се строполи на земята.

Двамата мъже на конете вече бяха в обсега на индианците и покрай тях изсвистяха няколко стрели. На склона под тях бяха останали живи стотина души, но половината бяха ранени. От време на време някой воин, който искаше да се отличи в боя, яхваше коня си, с пронизителни викове препускаше покрай залегналите войници и без да обръща внимание на изстрелите, се връщаше невредим, но покрит със слава.

Всички войници си мислеха, че това са бойни викове. Крейг знаеше, че не е така. Викът на нападащия индианец не е за битка, а за смърт, за собствената му смърт. Той просто поверяваше душата си на Вездесъщия дух.

Ала всъщност Седма кавалерия беше погубена от страха да не ги хванат живи. За да не ги измъчват. Всички войници бяха чували безброй истории за ужасната смърт на пленниците в ръцете на индианците. Като цяло те не бяха верни.

Равнинните индианци не взимаха военнопленници. Нямаха условия за това. Но ако изгубеше половината си хора, противникът можеше да се предаде с чест. Седемдесет минути след началото на сражението Къстър определено беше изгубил повече. Ако противникът продължеше да се съпротивлява, обикновено го избиваха до крак.

Индианците подлагаха пленниците на мъчения само в два случая. Ако се докажеше, че плененият тържествено се е заклел никога да не се бие с това племе и е нарушил думата си. И ако беше проявил страхливост в боя. И в двата случая той бе изгубил честта си.

В сиукската и шайенската култура честта можеше да се възвърне със стоическа издръжливост на болка. И лъжецът или страхливецът трябваше да получи такава възможност. Някога Къстър се беше заклел никога повече да не се бие с шайените. Две жени от това племе го познаха сред падналите и пробиха тъпанчетата му със стоманени шила. За да чува по-добре. Следващия път.